Английският пациент – Майкъл Ондатджи

Тук работата е дебела или поне не може да се размине с малко, темата е толкова наситена с впечатления и асоциации.

Ондатджи е син на баща холандец и майка цейлонка. Няма нищо общо с Унгария (визирам един от главните герои), но пък учи в Англия, после остава да живее в Канада. Живописна и истинска сплав от сикха и канадката от романа. Обичам такива книги, там няма менте, всичко е истинско. И лично.

Книгата взех случайно, видях в библиотеката ново за мен заглавие от Ондатджи и питах библиотекарката за „Пациента”. „Имаме я, ама не я бива, филмът е много по-хубав.” А книгата е спечелила „Букър” и ми се струва, че едноименният филм на Антъни Мингела събра 9 Оскара точно заради специфичната й атмосферата. (И заради екзотиката на пустинята и това, че на Ралф Файнс толкова му отиват трагични роли, включващи нещастна любов и торбести панталони с цвят каки, разбира се.) Вече бях подготвен, че има нещо по-специално, подвързах я с вестник и започнах едно сравнително продължително и много приятно четене – на ден по лъжичка. Не желаех по-бързо, исках да се насладя на детайлите, да се потапям в очарователната атмосфера повече пъти.

За себе си аз обобщих, че в книгата има две истории. Едната е на един млад индиец, който е дошъл в Европа, за да се бие във войната на страната на колонизиралата го Британия, и на 20-годишната канадка Хана, за която до последно не разбрах защо се беше замесила в тази грамадна европейска каша. Медицинска сестра. Доброволка. И на фона на условното съвместно съжителство на тези двама герои в една полуразрушена вила край Флоренция, научаваме и другата част от историята – тази за унгарския благородник, който картографирал Либийската пустиня през 30-те години, докато не се появила току-що омъжената англичанка Катрин, защото след това се отдал на картографиране на други територии. Като например вдлъбнатинката на женската шия, където се събират двете ключици. По обем и авторско внимание двете истории в книгата се отнасят някъде 3:1.

Веднага се стреснах от това къде беше акцентът на книгата за разлика от така познатия ми и обичан филм – върху Хана и сикха. Очупените от войната възрастни младежи. На фона на богатата нежност на техните истории егоцентрикът Олмаши и неговата безволева Катрин ми се сториха толкова незначителни и плоски. Самовлюбени позьори, Херодот с изрезки между страниците и надраскани полета. Демонстративен енциклопедизъм? От една възраст нататък той вече леко ме дразни. Къде е той на фона на суинга в слушалките на сапьора, докато работи винаги сам по смъртоносните бижута, потискайки чувства и образи или експлоатирайки ги, за да се справи за пореден път с нещо, което не е по силите на никой друг?

Книгата е много силна, филмът – също. И хубавото е, че са хубави по различни начини и не е нужно да се критикуват и сравняват едно с друго. Все едно са просто различни произведения от различни автори, така конфликт няма и всички са доволни.

Не знам, забуча ми главата от припомнянето на всичките ми вълнения, а пропуснах да спомена още толкова много...

Изключително красива и чувствителна книга, нещо неповторимо.

Той беше от хората, които се чувстват неудобно при чествания и победи.
***
Има два вида хора – покрусени от неправдата и несломими. Ако го попита, той ще отвърне, че харесва живота си – брат му в затвора, другарите взривени от бомба, а той самият в постоянен риск.
***
Американец, французин, все едно. Всички сте англичани, когато бомбардирате кафявите раси. ... Те никога не биха пуснали такава бомба [става въпрос за атомните бомби над Хирошима и Нагасаки] върху бяла нация.
***
Отсега нататък аз вярвам, че личното винаги ще бъде във война с общественото. Ако можем да проумеем това, можем да проумеем всичко.

Една интересна гледна точка на Лия, която преди беше и моя. Точката.:)

И Джен, която обича да изненадва хората с това, че отдавна вече е писала за техните най-нови открития. Коментарите са много важни, не ги пропускайте, толкова много истина има там!:)

Метеоритът – Дан Браун

Популярен трилър-четерилър. От тези, в които главите са супер кратки и прекъсват многозначително след някоя тежка фраза или прозрение на главния герой. Подозирам, че по такива книги са правени филмите, с които си запълват програмата Диемите. Не мен поне не ми действат много убедително. Разбира се, има и истинска загадка, високи технологии. Героите ту ги спасява случайно попаднала наблизо подводница в средата на Северния ледовит океан, ту се измъкват от засади на Делта форс. Като на всичко отгоре не спират да бълват компетентни научни прогнози и да си играят с политическите драми около президентските избори в Щатите. Фрашкано е също така със секретни спътници, изтребители, лазери, подводници, компютри, хеликоптери, експериментални оръжия и дори факсове, че даже и един метеорит, който не е съвсем лишен от живот.

Хареса ми играта около автентичността на метеорита – истински е, фалшификат е, истински е, фалшификат е... И все с различни доводи и аргументи, кой от кой по-достоверни, които променят тотално посоката на действието и разсъжденията на читателя.

Смешно-досадни ми бяха педантично изброяваните имена и номера на транспортните средства и оръжията на героите. Може би Дан Браун ги е писал така изчерпателно, за да придаде достоверност, но за съжаление на мен те не ми говореха нищо. А пък и както казва Пелевин: „Нищо не издава принадлежността на един човек към долните слоеве на обществото така, както способността му да се ориентира в скъпите часовници и скъпите автомобили.“

Мен поне не можа да ме грабне особено, макар до последно да ми беше много интересно как ще се измъкнат главните герои и кои от второстепенните ще бъдат пожертвани. Книгата всъщност е направена много старателно, актьорът (Здравко Димитров), който чете българската аудио версия, полага доста усилия, но очевидно има различна представа от моята как трябва да звучи такава книга и в началото особено ми звучеше направо като декламация от тържество за края на учебната година. После оцених изразителното му четене, свикнах и спря да ми прави впечатление, но... „неприятното чувство остана“.:)

В сравнение с „Шифъра“ тази е може би с 1,5-2 единици по-слаба – прекалено много интриги в американските политика и тайни служби, лично мнение.

Ген – Майкъл Крайтън

Това е последният роман, който е написал и издал Майкъл Крайтън. Имаше слухове, че посмъртно ще издадат още два недовършени, но предстои да видим дали няма да е само финансово облагодетелствана гавра с труп, каквато беше например масовата реакция на музикалния бизнес след като умря Майкъл Джексън. Но както и да е, нека обърнем внимание на Майстора и да оставим избелената Маргарита без нос да се върти на спокойствие.

Има нещо гордо и достойно в това да си в разцвета на майсторството си, съвременната медицина да не може да ти помогне да продължиш да живееш и в същото време да пишеш вдъхновени трилъри за нея. Не мога да не уважавам хора с такава нагласа към живота, но аз и друг път съм казвал, че съм пристрастен.

Историята е пак на ръба на най-новото, само че този път става въпрос за разцвета на биотехнологичните компании, за трансгенетични видове и как стана така, че може да се патентоват гени, болести и какви ли не други природни факти. Благодарение на това патентоване в един момент някакъв човечец се оказва, че не притежава собствените си клетки, защото някой вече ги е патентовал и си произвежда нещо от тях. Чиста проба легитимирано робство, което го има не само в Щатите! Друг шантав момент е, че когато някой по-могъщ играч на пазара на биотехнологиите някой се опита да го цака с патенти, които блокират дейността му, той просто си вдига багажа и куфарите с парите и отива да си прави изследванията в Корея, Китай или някъде там. И тогава за какво университети и компании се надпреварват да патентоват всичко, за което се сетят? За да напредва науката и да благоденства човечеството или за да изнудват бизнеса, който след някоя година ще се опита да произвежда например лекарство, което случайно попада в сферата на нечий направен на сляпо патент? Тук вече идват конкуренцията и екипи от „консултанти”, които могат да карат избрани хора да изчезват, ако инвеститорският интерес го налага.

Много сюжетни линии, много имена на герои и дори малко трудно се ориентирах в някои от тях, докато се сетя кой какъв беше. Накрая малко ме изненада с откровенията в словото на съдията и своите собствени в послеслова, но предполагам, че много му се е било насъбрало и е искал да си го каже ачик-ачик, а не само да тласне читателя в този ред на мисли. Поредно доказателство, че патентното право е голяма гнус и има неотложна нужда от спешни и дълбоки реформи.

Оригиналното заглавие е Next.

Още две мнения.

Натиснете ENTER - Джон Варли

Страхотна история. Увлича, увлича и не пуска.

Някакъв чичка намира самоубитото тяло на комшията си. Започналото разследване показва, че такъв човек няма, къщата му не съществува, енергото и телекома не му пращат сметки, защото според тях той не им е клиент. Талантливият комшия приживе е успял да хакне всичко, за което се е сетил, и е изтрил следите от материалното си присъствие на този свят. Създавал е пари и власт от нищото. И така несъществувал докато съседът му не го открил с дупка от пистолетен изстрел в главата. И тогава започва интересното.:)

Извлякъл е най-доброто от отдавна доказани стимули, които привличат вниманието на читателите. Искрената любов на млада азиатка - компютърен гений към 50-годишен епилептик - ветеран от Корея, ненаказано анонимно насилие, тонове високи технологии, философски разгледан морал и обикновено човешко безсилие и отчаяние. Представете си какво прозрение е била през 1985-та! Направо високоволтов шамар за горките си съвременници.:)

Новелата е от 1985-та и е спечелила Хюго, Небюла и Локус. Ако не е спечелила нещо, то е само защото журито е пропуснало да я прочете. Неустоима!

Искам още от същото, моля.

Историите на живота ти и други – Тед Чианг

...as self-knowledge increases, all emotions become exponentially more complex...

Тед Чианг е много странна птица. От азиатски произход е, може би второ поколение американец. Публикувал е всичко на всичко 11 разказа, но по-странното е, че почти всичките са награждавани с възможно най-престижните награди в областта – 3 пъти Хюго, 4 Небюли, 3 Локуса, BSFA и какви ли не други. Очевидно момчето не се хаби залудо и публикува само най-оригиналните си идеи и то в най-изпипан вид.

Всичко това обаче аз също като вас изобщо не го и подозирах, а просто случайно разглеждах наградените с Хюго за 2009. Аз по принцип трудно се наемам да захващам книжки в оригинал, но когато има и аудио-книга нещата стоят различно. Някой старателно и изразително ми чете в слушалките, а пък аз само плъзгам поглед по редовете и така върви по-бързо и приятно. Та и този път така, попаднаха ми две файлчета, едно аудио и едно текстово, и се запознах с нещо съвсем прясно наградено от наистина модерен автор, както казва за него Armydreamer-a – един от малкото майстори на късия разказ. „Издишване” се казва и е много особено. Представя записките на един учен, който провеждайки изследване над собствения си мозък, прави логични общи заключения за света, който обитава. Приятна логическа гимнастика с неочакван край. И никъде не съм казвал, че ученият е човек.:) Ето, дори не мога да го преразкажа като хората, добре че не съм кандидат-гимназист... И понеже ми хареса много, взех та издирих още няколко разказа.

• Подобен по структура е и „Вавилонската кула“ - личните размишления, пътешествия и открития на един миньор, който копаеше тунел нагоре в гранита на небесния купол. Много обичам неочакваните му завършеци!:)

• „Търговецът пред портата на алхимика”. Приятна арабска приказка с неочакван край и няколко образцови поуки.

• „Деление на нула” е пак в сферата на мозъчната каланетика с привкус на абстрактни гатанки. Съвършено изведеното и абсолютно вярно доказателство, че 1 е равно на 2. Или на което и да е друго число. Което плюе в лицето не само на познатата ни алгебра, но и на здравия разум изобщо.

• „Какво се очаква от нас” е прекрасна илюстрация за майсторска работа по въпроса за свободната воля само в рамките на една страничка. И то запомняща се, интересна, такава, която може да преразкажеш в компания.

• „Разбирам” е много добра, много убедителна умствена гимнастика. От едната страна на везната са главоломно нарастващите способности на един случаен невинен, но жаден за сила човешки интелект. От другата... какво би могло да бъде от другата, какво би могло да се противопостави на ум, който е осъзнал и подложил на разумно управление всяка частица от себе си?

• „Адът е липсата на Бог” - твърде много ад, твърде много Бог, твърде много дефиниции на любов и липси.

• В "Историята на твоя живот" пак има забележителна логическа игра с неочакван (поне за мен) завършек. Освен това има и разгадаване на странна извънземна писменост и разбира се любимата на автора спортна среща между отборите на Предопределеност и Свободна воля.

• „72 писма (букви?)“ също не са за пропускане – магия, алхимизъм. Макар аз да ги пропуснах и да ги оставих за по-добри времена.

The individuals are tragically like marionettes, independently animate but bound by a web they choose not to see; they could resist if they wished, but so few of them do.

Много различен, с рядко нестандартни идеи, да зяпаш с уста и да го слушаш какви интересни работи измисля, защото такива никъде не си чувал. Обича различни логически противопоставяния. Все ще измисли как да обори някой основен постулат, на който се крепи животът такъв, какъвто го познаваме. И после ще те попита небрежно – „Как е, как ти понася?”.
И те така.

Линкове с хиперкратки мнения за историите.